"Оня с мустачките" и днешна Германия

„Тази книга изобщо не може да се чете” и „Хитлер лъже безочливо на всяка страница” – такива откровения се срещат в почти всяка от многобройните рецензии, които излязоха след официалната премиера на коментираното издание на „Моята борба” миналата седмица. За онези, които не са в течение, ще обобщя най-напред фактите:

Хитлер пише пропагандния си памфлет през 1924 година, докато лежи в тъмничния затвор заради „Бирения пуч” от Мюнхен. По-късно, по време на неговото управление, книгата, по разбираеми причини, се превръща в бестселър – само в Германия са продадени над 12 милиона екземпляра. След войната, още в началото на окупацията, авторските права върху „Моята борба” преминават във владение на баварското правителство, което не разрешаваше публикуването на памфлета в Германия - досега. Но 70-годишният срок на авторските права току-що изтече и на пазара съвсем законно се появи първото следвоенно издание – с многобройни бележки и научни коментари от съставителите.

Чисто съвпадение

Публикуването на „Моята борба” начаса предизвика многобройни въпроси – кои съвсем закономерни и смислени, кои направо налудничави. Адекватните въпроси гласят: Застрашава ли тази книга демокрацията в Германия? Нужно ли беше нейното отпечатване? И какво ще научат младите хора, ако изобщо си дадат труда да се преборят с тези 2000 страници на коментираното издание? А маниакалните последователи на заговорническите теории (най-вече извън Германия) искрено ме развеселиха с натрапчивия си въпрос: случайно ли „Моята борба” излиза тъкмо в момента, когато германското общество се тресе от спора за бежанците, мигрантите и чужденците?

Разбира се, че съвпадението е случайно, защото изданието се готви от години, далеч преди началото на сегашната криза. Въпреки това обаче си струва да се замислим над съвпадението, макар и встрани от конспиративните теории. Защото разпенените расистки изблици на Адолф Хитлер в момента може наистина да намерят повече благоразположени читатели, особено сред ксенофобите от обкръжението на „Пегида”.

Те ще бъдат обаче пренебрежимо малцинство, защото – както каза прочутият британски историк и биограф на Хитлер Иън Кършоу при представянето на книгата – „Германия е стабилна демокрация, демокрация със самочувствие.” С други думи, параноидните, комплексарски и човеконенавистнически излияния на Хитлер у мнозинството германци днес могат да предизвикат само отегчение и погнуса.

В интерес на коректността трябва да припомня, че „Моята борба” е рожба на времето си – на годините след Ваймарската република, когато германците са ужасно бедни, а обществото им е поляризирано и доста истерично. То няма почти никакъв демократичен опит, все още е дълбоко затънало в блатото на йерархичното, националистическо и милитаризирано мислене от 19-ти век. Такова общество много лесно можеш да го подлъжеш с патетични възклицания за „Версайското унижение” и за нуждата от силен фюрер, който да възстанови не само благоденствието, но и такива доста неопределени и съмнителни ценности като „народната чест” и „националното достойнство”. Докато днешна Германия е съвсем друга: богата, с улегнали ценности, с истинско, много силно и мъдро общество, с работеща правова държава.

"Оня с мустачките"

Тук за втори път ще цитирам нелепости от мрежата, които от сърце ме разсмиват. В различни български форуми, например, човек може да прочете велемъдри прогнози как „онзи с мустачките” ще се върне в някакво превъплъщение, защото германците днес се нуждаели от него - заради хаоса с бежанците. Такива пророчества просто показват, че авторите им изобщо нямат представа за Германия и за случващото се тук.

Между другото, коментираното издание на „Моята борба”, в съвсем друга връзка, предизвиква едно косвено сравнение между онова време и днес. Историците, коментиращи текста на Хитлер, нагледно доказват, че неговите излияния срещу болшевизма и „болшевишко-юдейския заговор” дълго време си остават чиста реторика. Още през 20-те години германският Райхсвер и Червената армия си сътрудничат и се обучават заедно, по-късно Хитлер сключва пакта със Сталин, а през цялото време част от крайнодесните в тогавашна Германия изпитват големи симпатии към Съветския съюз. В основата на всичко това са омразата към западните демокрации, милитаризмът и вярата в силния вожд и здравата ръка.

Та ако днес се вслушаме в крайнодесните в сегашна Европа – независимо дали се казват „Национален фронт” или „Пегида” – веднага ще чуем същите полутонове: срещу прогнилата западна демокрация и в подкрепа на мъжкаря Владимир Путин.

Това го оставям без коментар.

(Съвместно с БНТ)