България за уседнали

Анализ на Ивайло Дичев

Сега пък уседналите първолаци щели да бъдат приемани с предимство. Преди това бяха кандидатите за забавачката. Пет години уседналост поиска Тереза Мей за европейците на острова; нашите се разсърдиха и тя даде на заден, но връзката между социални помощи и уседналост е вече съвсем естествена и в страни като Германия. Пък и у нас, кой би отпуснал социални помощи без чакане на новодошлите, например социалните номади, както наричат ромите? За да стигнем до изборното законодателство, където вече съвсем открито национал-популистите използват принципа на уседналост, за да лишават от изборни права сънародниците ни от чужбина.

Войната между номади и уседнали тече от времето на неолита. Уседналите изглеждат непобедими, докато отнякъде се вземат хуни, българи или монголи, които ги помитат, за да уседнат на свой ред. Последното действие на тази битка се състоя през последните трийсетина години, времето на тържествуващата глобализация. Номадите този път не идваха с лъкове. От една страна това бяха високоплатени мениджъри, инвеститори, експерти и туристи, които държавите се мъчеха да прикоткат, от друга – мигранти, бежанци, просяци, които пък се чудеха как да отблъснат.

И едните, и другите спечелиха омразата на глобалния уседнал гражданин. Те просто играят по различни правила. Уседналите строят, садят, култивират; номадите решават проблемите си като яхват конете. За едните важно е постоянството, за другите – готовността да поема риск. Тук няма добри и лоши, човечеството е изградено в борбата между двата принципа.

Искаме туристи, но тайно ги мразим

През последните години глобалните номади едва ли не загубиха властта си над планетата. Стана друго: загуби чара си утопията на глобализма - замести я идилията на уседналостта. Трепетът пред новото и неизвестното беше заменен с умилението от родното, познатото, сигурното. Умора, застаряване, усещане за глобални неравенства – разни обяснения. В малка страна като България това ражда силен когнитивен дисонанс. Хем искаме инвеститори, хем смятаме, че ни експлоатират. Надяваме се на туристи, но тайно ги мразим. Искаме да сме многобройна нация, но завиждаме на онези в чужбина.

За жалост автохтонната тема в съвременния свят вече не минава, ако изключим привилегиите на индианците в резерватите, които май само г-н Симеонов ни желае искрено. Не си представям как някой ще заяви, че като потомък на траките има право с предимство да отвори казино. И тук се появява компромисният термин „уседналост". В него някак естествено се запазват привилегиите на онзи, който се е наредил първи на опашката. Всеки може да уседне, ако почака. Така при соца чакаха за жителство в големите градове като метяха улиците и работеха в Кремиковци. Така експлоатират мигрантите в индустриалния свят днес. Уседналите (седналите първи!) смятат естествено да получават рентата от положението си, а който иска по-добър живот - ще слугува.

Не знам дали е добре децата да се записват на принципа уседналост. Ще има ред, но пък богатите деца живеят в квартали с добри училища. А има и уседнали деца в гетото, нали така? Добре, за малките близостта е удобство, но не е само до тях. Университетите почнаха да разчитат на местни студенти, основен мотив е да си близо до къщи и що за висше образование е това, аз не знам.  

Откъде-накъде някой в Австралия ще ми решава съдбата?

Въпросът е защо у нас така се радикализира сблъсъкът номади - уседнали. През 90-те години на миналия век БСП, а сега пък национал-популистите се боят, че емигрантите няма да гласуват за тях. Въпросът обаче не е в незначителния брой гласове, които някой ще спечели или изгуби, а в идеологизирането на темата. Едните: откъде-накъде някой в Австралия ще ми решава съдбата? Другите: онези в чужбина живеят при демокрация, само те ще ни оправят.

Или вземете добавките за трудов стаж - един вид „бонус уседналост". Стария кадър, който от години е лоялен на предприятието, разбира се допринася с опит. От друга страна младият, дошъл отдалеч, има енергия и амбиция, а външният му поглед може е неоценим коректив. Не е въпросът в парите, а в идеологията: неолибералните икономисти не искат да приемат, че седейки дълго на една работа, човек постепенно следва да добие определени права. Обратното  мислят онези бюрократи, които се пазят от нови хора, които ще им разплискат блатото. За да стигнем до драмата с архи-номадите – чужденците, на които българите под никаква форма не признават дори правото да усядат. Пак идеология отвъд всякакъв здрав разум.

Има нужда и от двете

Очевидно трябва да има политики за подкрепа и на мобилността, и на лоялността към мястото. И на амбициозния младеж, отишъл да учи в големия град, и на фермера, останал с козите си на село. Но защо темата у нас се превърна в барикада, която така непримиримо разделя партии, етноси, та дори поколения? Дали не защото самите алтернативи са радикализирани до крайност: усядане в безметежната родна провинция, където нищо не се случва или номадски скок в нищото, където вече няма България? Хайде да успокоим малко тази дилема, тя отдавна не е вече така драматична.